Типологиите са централен инструмент за сравнителен анализ в социалните науки, отбелязва Даниел Халин – един от най-известните изследователи на съвременните медийни системи.
Този подход е сравнително слабо познат в България, а трябва да бъде изучаван по-задълбочено с оглед на сериозните дефекти на българската медийна система. За да им се противодейства, е важно да се знаят не само размерът им и как се проявяват, но и как са обусловени – дали имат специфичен местен характер или са характерни за региона, респ. културния кръг, към който принадлежи страната.
В типологизирането на медийни системи в международен план могат да бъдат отграничени три етапа: идеологически, класически и плуралистичен, както ги дефинирам аз. Първият е белязан от пионерския сравнителен анализ “Four Theories of the Press: The Authoritarian, Libertarian, Social Responsibility, and Soviet Communist Concepts of What the Press Should Be and Do” на американските изследователи Питърсън, Сийбърт и Шрам (2), издаден през 1956 г. Авторите изготвят „нормативна класификация на четири идеални модела на медийни системи: либертарианска (в България е по-известна като „либерална“ – И.И.), на социалната отговорност, съветско комунистическа и авторитарна. Типологията им е силно повлияна от вижданията им за тогавашното идеологическо разделение на света: либерално-демократичния свободен свят на „Запада“ („Първи свят“), съветско-комунистическата сфера („Втори свят“) и авторитарните държави („Трети свят“)” (3). „Четирите теории“ се вписват много добре в теорията за тоталитаризма, но имат сериозни дефицити: прекалена идеологизираност, етноцентричност, рехава емпирична основа (4).
